И градът заживя в празника!
Тази година интересът към Даръдеренският пазарен ден надмина очакванията на неговите организатори. Калдъръмените улички в Стария град бяха изпълнени с местни и гости. Майсторите още не бяха донаредили чаршията и хората заприиждаха. Искаха да видят всичко, да се докоснат до някогашните мили за хората предмети.
Както и в миналото е било голяма радост децата да получат за подарък от пазара шекерено петле или геврек, така и сега те тичаха след продавача, да не би да свършат без да са ги опитали. И слънчогеледови, и тиквени пъшки имаше, и гъста хубава боза.
Ами пътуващите актьори! Каква изненада – за първи път в Даръдере актьори! Деца и възрастни, с отворени уста и ококорени очи гледаха как един от героите бълва огън, а и куклите как се движат, и говорят... „Тц, тц...Тука има нещо ...Че какво ли ще да е ял този, та огън да излиза от устата му. – Люти чушки, може, от онези най-малките, дето най-парят.” – чудеха се и цъкаха с език възрастните.
Много хубав беше този пазар. Имаше всичко... Можеше и работа да се свърши, и алъш-вериш да се направи. А пък сетне и да се пийне и хапне, че и песен да се подкара.
Всеки бе дошъл по своя си работа. Едни да си купят цървули, други да си поръчат зимна дреха при терзиите, трети носеха да разменят стока – кой каквото има – зарзават, билки, вълна, плетени чорапи... И някои овчари бяха слезли да си наточат караколаците, силяси да си поръчат при сарача, нова гугла да си купят. А пък и хубави агнешки кожи бяха донесли. Куюмджията почукваше с малкото си чукче пред дюкяна и приканваше чорбаджийките да дойдат да видят новите сребърни ушники с висулки и пръстенчета с камъни. Гайтанджията бе нашарил гайтани във всички цветове и чакаше да слязат жените от Алехче, дето правят везани терлички и шият саи.
Бяха дошли юнаци чак от Сливен, ужким моми да крадат, ама си тръгнаха с празни ръце. Тукашните моми току-тъй се не крадат – има кой да ги пази.
Те успяха само да си подковат мулетата при налбантина и да поемат обратно.
Колко много пъстрота! От някоя и друга година в градчето работеше грънчар и сега бе наизнесъл гърненца, стомнички, рисувани панички... Подредени пред работилницата, те бяха като моминска градинка – цветна, весела, усмихната.
На такъв пазарен ден най-хубаво е да седнеш на кафенето, да си поръчаш едно кафе каймаклия , да го пиеш бавно и да гледаш... Да гледаш този весел и шумен народ, надошъл отвсякъде, над който се носи едно жужене на най-различни говори, но над всичко надделява плачът на гайдата и Делювата песен...
И светът продължава да се върти...
Едни дюкянчета се затварят, други се отварят и вече им викат магазин. И потурите се смениха с панталони, и цървулите ги няма вече – лъскаме обувки. И конете се загубиха – сега профучават коли... Какво ли не се измени... Ала хората си останаха същите. Сърцати, добри, мереклии на хубавото, на истинското. А то най-лесно се постига щом го носиш в сърцето си!
Благодарим на всички мераклии, които носят в сърцата си любовта към българското и заживяха с духа на предците си!
От организаторите.
